Покръстването на България
Ако трябва да изберем едно събитие, което е решаващо за историческата съдба, цялостния облик и характер на българския народ, това е Покръстването през 864 г. Макар в училищното образование в курса за Средновековната българска държава ударението да е изместено към военно-политическото могъщество и внушителната територия, върху която се разпростира управлението на българските владетели, Покръстването на българите е събитието, което седи в сърцевината на историята на българския народ.
Основаната в последните десетилетия на VII в. българска държава е част от многото държавни образувания, които се формират в тази част на Европа вследствие на Великото преселение на народите. Хунският съюз, Аварският хаганат, Хазарското ханство, квазидържавните формирования на печенегите и узите за дълъг период от време установяват контрол върху обширни територии и притежават внушителна военна сила, способна успешно да се противопоставя и да установява надмощие над най-добрите армии на своето време. Основаната от хан Аспарух българска държава, получила огромно териториално разширение по време на управлението на хан Крум и неговите наследници, напълно се вписва в този списък на значими регионални сили от епохата на Ранното средновековие и със сигурност би споделила тяхната съдба на преминаване в историческото небитие, ако не се беше състояло Покръстването от 864 г.
В същото време, ако разглеждаме Покръстването единствено в контекста на историческата целесъобразност, рискуваме да пропуснем една твърде съществена част от движещите сили и дълбоката мотивация, която стои зад действията на главните герои в тези събития. Историческите събития, предшестващи Покръстването, са добре познати. Бидейки начело на огромна по територия държава, хан Борис води активна външна политика. Традиционни горещи точки за българската активност е укрепване на югоизточната граница в Горнотракийската низина с Византия и постоянно присъединяване на славянското население от Югозападните Балкани, където държавата на хан Кубер от края на VII в. дава основания за траен български стремеж към тези земи.
Наред с това България проявява все по-голям интерес към случващото се в Среднодунавските земи и започва да се включва в политически коалиции, които се насочени към разпределението на властта и влиянието в тази част на Европа. Така през 861-862 г. хан Борис сключва военен съюз с франкския крал Людвиг Немски за общи военни действия срещу Великоморавия. Зад това стратегическо решение на хан Борис стои преценката му, че в борбата за надмощие срещу Византия има нужда от съюз с другата могъща европейска империя по това време – Франкската, а Великоморавия като естествен съюзник на Византия се оказва мишена на започналите военни действия през 863 г. Основните византийски хронисти от тази епоха – Никита Пафлагонец и Псевдо-Симеон са единодушни, че през същата 863 г. българските земи са сполетени от тежък глад. В същото време обаче техните сведения за изхода от разразилите се военни действия между България и Византия са твърде различни. Според Никита Пафлагонец българите спрели своето нахлуване „поради даровете на императора“. Според Псевдо-Симеон хан Борис се уплашил от постигнатата през септември същата 863 г. голяма победа на Византия срещу
Арабския халифат и „се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък“. Тази линия на отразяване на военния конфликт се поддържа от по-късните византийски хронисти Продължителя на Теофан, Йоан Скилица и Йоан Зонара. Независимо каква е истината за самия ход на военните действия, историческите извори са единодушни, че военните действия приключват с „дълбок мир“, като България утвърждава контрола над териториите си в Източна Тракия – т.нар. област Загоре.
Ключово следствие от сключването на мир е съгласието България да приеме християнството от византийски мисионери. Твърде дълго тази клауза е представяна като нещо наложено на България по силата на непреодолима външна принуда. Това, което със сигурност знаем, е, че хан Борис далеч преди този мирен договор е направил постъпки за приемане на християнството от своя съюзник крал Людвиг Немски. Изглежда такава клауза е била залегнала в договора за военен съюз между България и франкското кралство, за който разказахме по-рано. За това свидетелства както придворния летопис на франкския крал в Бертинските летописи, така и специалният кралски пратеник във Ватикана, Констанцкият епископ Соломон. Със сигурност това означава, че хан Борис не е принуден да вземе решението за покръстване следствие на неуспешна война с Византия.
Кои са факторите, които повлияват на това решение? Със сигурност огромно значение има политико – културният аспект на проблема. България играе все по-активна роля в европейската политика, а там водещите империи като Франкската и Византийската, както и редица набиращи влияние сили като Великоморавия и Хърватия, са християнски държави. Същевременно друг регионален фактор в непосредствена близост – Сърбия била на прага на приемане на християнството. Така християнската религия и мироглед се явява средата, в която функционира европейската политика и култура. Хан Борис добре съзнава, че България никога няма да бъде възприемана напълно равностойно, ако не се присъедини към този културно – политически модел.
Безспорно християнството има значителна притегателна сила за княз Борис с перспективата за хомогенизиране на неговите поданици от прабългарски и славянски произход. В десетилетията преди неговото управление българската държава напредва значително в изграждане на административно единство на българските територии и преодоляване на племенната структура на населението. Но различната култура и религия на славяни и прабългари прави този процес несигурен и уязвим. В същото време преобладаващото славянско население в югозападните Балкани, както и в Източна Тракия, в които посоки е основният стремеж за утвърждаване на българското управление, е християнизирано по време на византийското управление. Перспективата да бъде присъединено към държава с езически владетел няма как да е привлекателна за тези хора.
В рамките на самата българска държава съществува значително християнско население. Това са както населението на присъединените през IX в. нови територии на юг, така и повлияните от дифузното проникване на християнството посредством неизбежното влияние на могъщия съсед Византия. Християни има и в самото владетелско семейство, като сестрата на хана – Мария. Несъмнено хан Борис е разсъждавал върху бъдещето на своите многобройни християнски поданици в една езическа държава.
Не на последно място, решителна роля имат и личните преживявания и житейско узряване на българския владетел. Една от историите, които хронистите на епохата разказват, е молбата на хана към живописеца монах Методий да изрисува стените на една от ловните му резиденции. Смелият монах изобразява импозантна картина на Страшния съд, която имала поразително въздействие върху хан Борис. Природните бедствия, които поразяват българските земи преди Покръстването като серия от земетресения и тежък глад със сигурност влияят върху решенията, които хан Борис взима. Със сигурност Покръстването на българите е следствия на комплексно влияние на изброените фактори и не е взето под натиска на военно поражение или безизходно положение. Покръстването е дълбоко осмислено и осъзнато решение на българския владетел, което той ще отстоява твърдо до края на живота си и за което ще плати висока цена.
Така през 864 г. българският владетел приема християнското кръщение от константинополски свещеници и възприема името на византийския император Михаил, както и християнската владетелска титла княз. В края на същата година в страната пристигат свещеници от юрисдикцията на Константинополския патриарх и през 865 г. върви процес на масово покръстване на населението. От това време са запазени писмата на Константинополския патриарх Фотий до княз Борис Михаил I в които се разглеждат редица богословски и практични аспекти на ситуации, пред които българския владетел е изправен.
През следващата 866 г. княз Борис Михаил I се обръща отново към франкския крал Людвиг Немски с молба да изпрати мисионери в България, които да продължат процеса на покръстване и да обучат български свещеници. От гледна точка на тогавашната епоха, тази промяна не е така драматична, защото към онзи момент Константинополският патриарх и Римският папа все още са част от една обща Вселенска църква. Но в същото време е налице остра борба за влияние между Рим и Константинопол за контрол върху новите християнски диоцези и очевидно българският владетел се възползва от това, за да еманципира българското християнство от основния си геополитически конкурент Византия.
Така виждаме, че интересът на княз Борис е прикован към християнската вяра като цяло, а не към следване на някакъв утвърден държавно – политически модел, бил той свързан със Западното или Източното християнство. Решението за покръстване на българите е възможно именно защото князът е привлечен от християнската вяра отвъд нейната битност като основен идеологически конструкт на Византийската империя. Отвъд религията на своите противници князът вижда едно спасително и благословено бъдеще на своя народ, обединен от вярата и учението на Христос.
През същата 866 г. се случва и първата трагична реакция на покръстването на българите. Поне 52-ма боляри от всичките 10 административни единици (комитати) на българската държава вдигат бунт с обвинението, че князът е дал „лош закон“. Аргументацията на разбунтувалите се аристократи черпи сили от традиционните механизми на българската държавна традиция за самозащита от неуместни действия на владетеля. От тяхна гледна точка техните действия са законни и не са насочени срещу българската държава. На свой ред княз Борис Михаил I счита болярския бунт като опит за държавен преврат. Важно е да разберем, че това е сблъсък на два прочита на събитията от гледна точка на законността и държавните интереси, а не средство за налагане на християнството, каквито наивни мнения са широко разпространени в съвременното българско общество. При всяко положение загубилата страна ще бъде третирана като държавен изменник и ще заплати с живота си участието в този конфликт. Историческата съдба отрежда победата на българския владетел и 52-мата боляри, а според някои исторически извори – и техните родове, са осъдени на смърт. В отговорите на папа Николай I до княз Борис Михаил се вижда, че българският владетел преживява тежко тази развръзка и изпитва дълбоки угризения поради насилието, в което е бил въвлечен.
Вероятно тези събития, освен дълбоката лична духовност на княза натежават за решението му през 889 г., след 36-годишно управление, да се оттегли в манастир и да предаде властта в ръцете на най-големия си син княз Владимир Расате. Според хрониката на абат Регинон княз Владимир започнал „ да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да връща новопокръстения народ към езическите обреди“. Това принуждава княз Борис Михаил I да напусне манастира и да отстрани сина си от престола, налагайки му тежки наказания. Защитавайки своят избор в полза на християнската вяра, княз Борис Михаил I се оказва принуден да взима тежки решения, които разбиват сърцето му.
В края на своето управление княз Борис Михаил I, през 893 г., свиква голям общонароден събор, който да възстанови единството на българския народ и да утвърди окончателно решителния преход, извършен по времето на княза. Столицата на България е преместена от Плиска в Преслав, а за владетел на българската държава е утвърден третият син на княз Борис Михаил – Симеон. Предстои епохата на най-голямото могъщество на българската държава. Заедно с Покръстването на българите, значителна роля за това играе приемането на българската писменост и развитието на книжовните школи в Преслав и Охрид. Те са предшествани от създаването на Славянската азбука от Св. св. Кирил и Методий и превода на християнска литература от тях и техните ученици. За тези изключителни събития можеш да прочетеш в Първият превод на Библията на български език.
