История славянобългарска
Има събития, чиято пълна стойност става видна стотици години, след като са се случили. В самия процес на реализирането им, изправени пред огромна опозиция и проблеми и плащайки огромна цена в отстояването на решението, главните действащи лица в тях често си задават въпроса дали си струва. Такова събитие за България са Покръстването и приемането на българската писменост. Вероятно княз Борис Михаил I, a и неговият наследник цар Симеон I са вярвали, че предават на поколенията напред/завещават на бъдещите поколения една могъща и благополучна държава, достатъчно жизнеспособна, за да се справя с предизвикателствата, и достатъчно силна, за да респектира враговете си. Столетия по-късно се оказва, че българските владетели, осъществили прехода на България от езичество към християнска цивилизация и приели и развили Българската писменост, са направили нещо много по-голямо и дълбоко от това – създали са мечтата за България, която намира път и през най-дълбокия мрак на робството и сред най-обезкуражаващите обстоятелства.
За първи път това става ясно около столетие след Покръстването. През 970 г. България попада в клещите на конфликта между две могъщи геополитически сили – стария съперник Византия на юг и Киевска Рус на североизток и столицата Преслав, заедно с всички източни земи, които попадат в крайна сметка под властта на Константинопол. Славната столица на държавата, седалището на Българската патриаршия и средището на българската книжнина са унищожени. Твърде бързо на запад свободните български земи се организират и начело с наследника на комитопула на Средец Никола – бъдещият цар Самуил продължават своя самостоятелен живот още почти половин век. През 1018 г. всички български земи са превзети от Византия, нейният император получава прозвището Българоубиец и империята вярва, че с временният инцидент „Българска държава“ е приключено завинаги. Действителността обаче се оказва твърде различна. Макар българските земи да стават арена на нахлуващи степни народи и територия, през която минават Кръстоносните походи от запад, българският народ не губи кураж и вдига няколко въстания, чиито предводители по правило приемат името Петър, носено от първия български владетел, с международно призната царска титла, син на Симеон Велики. Така българите повеждат масова и успешна за известен период борба под ръководството на Петър Делян през 1040-1041 г. и на Георги Войтех, приел отново името Петър, през 1072-1073 г. През 1185 г. въстанието на търновци е оглавено от местните велможи от кумански произход и този път наело на успешно възстановената българска държава застава отново цар Петър с рождено име Теодор, но коронясан с името, станало символ на мечтата за свободна България.
След две столетия успешна история, Втората българска държава пада под ударите на Османската империя. Този път ударът се оказва много по-жесток. Българите се оказват поробен народ от новата световна свръхсила, като техните земи са в непосредствена близост до столицата на империята. Компактни маси от население, лоялно на Османското управление, се заселват в българските земи и получават най-богатите градове и най-плодородните земи. Българският елит – аристокрация, висши свещеници и книжовници, е унищожен. Стотици белези на българската материална култура – книги, преписи на Библията, произведения на изобразителното изкуство, църковни храмове, дворци и крепости, са унищожени. Българската народност преживява тежък демографски срив, свързан както със загубите във военните действия при завладяването от османците, така и с убийствата, грабежите, отвличанията и прокужданията, които са чести явления в първите десетилетия след османското завладяване.
Заедно с всичко това българският народ губи всички свои институции. В Османската империя няма нито едно административно ниво, на което българите да фигурират в правен смисъл. В империята действа шериатското право, а българите попадат в рамките на покорилите се на новия ред представители на неислямски религии, на които им е позволено да съществуват, ако плащат специален данък – джизие. Така бившата българска народност става част от така наречения „руммилет“ или ромейски народ, който обединява в себе си всички източноправославни поданици на империята, на свой ред подчинени на Константинополската патриаршия. Последната не се оказва на нивото на представител и закрилник на всички християни, а често действа водена от етно филетизъм, фаворитизирайки гръцкия език, гръцката история и гръцкия народ. В такава обстановка, а и благодарение на запазената сравнителна автономност в някои отдалечени от метрополията територии, гърците се оказват в значително по-облагодетелствана позиция спрямо българския народ. Езикът на църквата, езикът на навлизащите от Запад нови ренесансови влияния и природни науки, езикът на търговията и навлизащите все по-усилено стоково-парични отношения в икономическия живот се оказва гръцкият. Мнозина българи, които се стремят да получат образование, както и успелите в предприемачеството започват да придобиват гръцка идентичност. Изникват стотици новогръцки училища, капиталистически предприятия и търговски кантори. В западния край на Османската империя, бидейки в непосредствен контакт с европейските държави и радвайки се на значително по-хлабав административен контрол, своето национално възраждане преживява и сръбският народ. Българските земи изглеждат потънали в забрава, а българският народ – обречен да се претопи в по-развитите и напреднали балкански християнски народи.
От гледна точка на историческия процес такова развитие не би представлявало изключение, нито може да бъде оценено като някаква драма. Народи са се появявали и изчезвали, империи са се въздигали и разпадали. Но тук се проявява мечтата за България, онова видение за одухотворен, просветен и самостоятелен народ, който не се претопява и слива в силния на деня, а намира свой, уникален и пълен с достойнство път през историята. Мечта, която се появява преди близо хилядолетие с покръстването на българите и приемането на християнската писменост.
Именно тази мечта е разказана от Паисий в „История славянобългарска“. Този забележителен български будител е роден през 1722 г. в Самоковската епархия, с рожденото име Петър. Съдейки по косвени сведения за баща му и по-малкия му брат, вероятно рожденото място е Банско. През 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, в Света гора, п-в Атон, като приема името Паисий. По-късно става йеромонах. Манастирът е сръбски, но голяма част от монасите в него са македонски българи. Паисий приема служението на таксидиот, пътуващ монах, който събира дарения и като такъв посещава Сремски Карловци. Там попада на историческите трудове на венецианския кардинал Цезар Бароний и дубровнишкия абат Мавро Орбини, от които се запознава с богатата история на Българската средновековна държава. Връщайки се в Атон, Паисий издирва редица пръснати в манастирските хранилища на манастирите допълнителни исторически сведения като грамоти на царете Иван Александър и Иван Шишман, съчинения на патриарх Евтимий Търновски и жития на редица български светци. Така Паисий набира достатъчно материал за делото на своя живот. Оттегля се в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своята „История славянобългарска“.
Тази кратка по днешните стандарти книга е написана на ръка и се състои от два увода, изложение със 7 глави и послеслов. В историята се проследява историята на българския народ – от неговия произход според концепцията, която авторът счита за достоверна, през неговото могъщество и падения. Паисий разглежда съдбата на българския народ в контекста на Божието провидение и дава морална оценка на всички описани събития, изхождайки от християнската ценностна система. Заедно с това, напълно в духа на епохата, творбата засяга националния въпрос и бъдещето на българската нация. Червената нишка, която минава през цялата творба, е, че българите са призован и съхраняван от Бога народ и няма причина да не развият същите исторически успехи като другите християнски народи. „История славянобългарска“ носи някои от характеристиките на средновековните исторически хроники, но е пропита дълбоко от светогледа и емоцията на времето, в което авторът работи. Паисий ценностно изхожда изцяло от доброто, справедливото и законното, така както е представено в Писанието. Така неблагополучията и историческите провали са в следствие на оттеглянето на Божията закрила поради извършените съзнателни престъпления против Божествената справедливост.
Когато четем текста на „История славянобългарска“, трябва да имаме предвид скромните възможности, които е имал Паисий да обработи и обобщи наличната информация, както и да я подложи на критичен анализ и корекция. Така в средновековната Българска държава, Паисий изброява общо 13 български по-значими царе, за които дава синтезирана информация. За всеки от тях авторът отговаря на въпроса: „С какво бил знаменит цар… ?“, последван от кратко изложение. Интерес представлява фактът, че Паисий отнася покръстването на българсите към „Цар Тривелий“ (хан Тервел), но поради липса на писменост според автора „споменът за тези събития се изгубил и българите се завърнали към езичеството“. От друга страна цар Самуил е обвиняван в „убийството на царското семейство“, поради което „Бог го наказал, гърците го победили, пленили и ослепили неговата войска“.
Прави впечатление главата за създаването на българската азбука, в която изрично е изтъкнато уникалното място на България за възникването и съхранението на славянската писменост. Авторът влиза в оста полемика с доминиращите по онова време тези за централна роля на Русия в този процес и убедително опровергава с исторически доказателства всеки опит ролята на България да бъде омаловажена.
В главата за българските светци очевидно тезата на Паисий е, че българите с нищо не отстъпват на другите християнски народи и щом Бог е извършил толкова забележително дело чрез тези българи, в Неговото намерение влиза бъдещото въздигане на българския народ.
Макар и написан по смирен и непретенциозен начин, книгата на Паисий имала изумителен ефект върху българите. През 1765 г. при едно свое пътуване Паисий среща в Котел поп Стойко Владиславов, бъдещият митрополит Софроний Врачански, който прави първия препис на книгата. След това Паисий сякаш се изгубва от сцената и от едно кратко известие разбираме, че е починал няколко години по късно в днешен Асеновград. Известни са около 80 преписа на „История славянобългарска“, преди да бъде напечатана, което със сигурност не изчерпва мащаба на нейното разпространение.
„История славянобългарска“ катализира процесите на формирана на българско национално съзнание и имплицитно се явява програма за българска национална революция – борба за новобългарска просвета, самостоятелна българска църква и независима българска държава. Няколко десетилетия след появата ѝ българските земи са коренно преобразени. Едно след друго никнат новобългарски училища, масов характер придобива борбата за самостоятелна църква и служене в църквите на български език. Българският народ се еманципира от другите християнски народи в рамките на империята, а очакването за политическо освобождение започва да се заражда у всички българи.
Една огромна опасност е преодоляна – българският народ не може и няма да бъде претопен от гръцкия. Мечтата за България е възродена – България на вярата в Христа, на служението, писането и четенето на български език, на славните царе, смелите военноначалници и славните победи е възродена и заживява в стотици хиляди български умове и сърца, предавана от родители на деца, намирайки израз в писане на художествени произведения и все по-дръзки планове за национално освобождение.
Интересен факт е, че около 100 години преди на написването на „Историята“ на Паисий, друг българин – католическият епископ Петър Богдан, е посветил целия си живот на усилията да създаде християнска коалиция срещу Османската империя, която да поведе освободителна за България война. Петър Богдан намира време и за изследване на извори и писане на книга. В резултат се появява „История на България“, завършена около 1667 г. Книгата изненадва със задълбочения си историзъм и модерно звучене, надскачащо стандартите на епохата. Вероятно провалът на избухналото две десетилетия по-късно Чипровско въстание през 1688 г. и последвалото изселване на българите католици довеждат до това, че тази история остава неизвестна до края на XX в.
В лицето на Паисий, обаче, написването на история, която да възроди идентичността и вдъхне кураж на българския народ, намира достоен изпълнител. А ефектът, надминаващ най-смелите очаквания на автора, свидетелства, че зад усилията на Петър Богдан и Паисий стои едно надхвърлящо всеки човешки план Вдъхновение.
Едно нещо все още липсва на българския народ – преводът на Св. Писание на съвременен български език. В Първият превод на Библията на български език ще видим как тази неотложна нужда е била посрещната.
