Новият Завет на Неофит Рилски
Днес може да звучи невероятно, но в основата на превода на Новия Завет на съвременен български език стои „откриването на българите“. Към началото на XIX в. малцина хора, предимно познавачи на Средновековната история, знаят, че българите съществуват. Българският народ няма нито една своя национална институция, а като част от източноправославните поданици на Османската империя има юридически статут на „ руммилет“, т.е. ромейски народ.
Заедно с написаната от Паисий „История славянобългарска“ и мъчително започналия процес на създаване на модерни български училища огромна роля за националното възраждане изиграва преводът на Новия Завет на български език. В личността на Неофит Рилски тези два процеса се преплитат в съдбата на един от най-заслужилите дейци на Българското възраждане. Но историята на този превод започва през 1815 г., когато Пинкертон, английски мисионер, свързан с Британското и чуждестранно библейско дружество и сътрудничещ на Руското библейско дружество, докладва за компактна маса християнско население на север и на юг от Стара планина, което е различно от гръцкия и сръбския народ, която говори свой език и има българско самосъзнание. Двете организации, на които сътрудничи Пинкертон, са основани през 1804 г. (БЧБД) и през 1813 г. (РБД) именно с цел Библията да се преведе на езици, на които не е достъпна. Именно руският митрополит на Кишинев, бидейки сам предстоятел на много бесарабски българи, инициира на Пинкертон да се възложи задачата да намери хора, които са способни да преведат Библията на български език. Трябва да отбележим, че към онзи момент Константинополският патриарх, покрай сътрудничеството си с Британското и чуждестранно библейско дружество относно превода на Библията на съвременен гръцки език, се отнася със симпатия към задачата на Пинкертон и препоръчва архимандрита на Бистрицкия манастир край Букурещ. Макар архимандрит Теодосий да е от гръцки произход, владее отлично български език и се наема да преведе Евангелието според Матей. След одобрение от комисия през 1823 г. преводът е отпечатан в тираж от 2 000 бр. в Санкт Петербург, като целият процес е финансиран от БЧБД. Съществуват различни версии за съдбата на това издание, но по една или друга причина не се стига до неговото разпространение и днес са съхранени едва няколко негови екземпляра, които са библиографска рядкост.
Следващият опит за превод на Новия Завет на български език е дело на двама българи от диаспората в Букурещ – свещеникът от Ески Зара (дн. Стара Загора) Серафим и тревненецът Петър Сапунов по своя инициатива правят превод на четирите евангелия и го отпечатват в митрополитската печатница в града през 1828 г. в тираж от 1 200 бр., финансиран от дарения на български емигранти. Част от тиража е разпространен, а през 1834 г. Бенджамин Баркър от Британското и чуждестранно библейско дружество изкупува останалата част от тиража. Когато е на път да възложи превод на целия Нов Завет на Сапунов, Търновският митрополит Иларион го известява, че е открил по-подходящ преводач.
Неофит Рилски е роден през 1793 г. в град Банско със светското име Никола Бенин. Дядо му е игумен на Рилския манастир, а майчиният му род са заможни търговци на памук. През 1811 г. се замонашва в Рилския манастир, след което учи в елинистични училища в Мелник и Велес. От 1827 г. Неофит започва да преподава първо в Самоков, а в последствие в училището към Рилския манастир. През 1833 г. става свещеник към женския метох в Казанлък и там попада в полезрението на Търновския митрополит Иларион, който оценява потенциала му. Като етап от подготовката за откриването на училището на Васил Априлов в Габрово, Неофит е изпратен от митрополит Иларион да усвои взаимоучителната метода в Букурещ. Създадена от съчетанието на обучителните системи на англиканския мисионер Бел и квакера Ланкастър, този метод на обучение има за цел бързото разпространение на грамотността сред общества с по-скромни възможности. В същността си Бел-Ланкастърската метода се състои в преподаване от квалифицирани учители на ограничен брой ученици, които на свой ред предават знанията на по-нови ученици и така, създавайки своеобразен дървовиден модел, се достига максимален брой обучаеми, при това с използването на минимален брой дидактически пособия. Подобно на Британското и чуждестранно библейско дружество, което е заето да разпространява Библията по света, е създадено Британско училищно дружество, което разпространява взаимоучителната метода сред нуждаещите се народи. Така Неофит влиза във взаимодействие с протестантски мисионери и се убеждава в полезността на техните начинания.
Не на последно място, отношение към предстоящото му поприще на първи преводач на Новия Завет на съвременен български език има фактът, че докато е в Букурещ, Неофит написва и издава няколко учебника за бъдещата му дейност в училището в Габрово, сред които и „Граматика на българския език“. Така Неофит създава първоначална кодификация на книжовен български език и осмисля на възможно най-задълбочено ниво за тези условия неговите характеристики и специфики. От началото на 1835 г. Неофит започва работа в училището в Габрово, където разгръща значителна дейност. Броят на учениците достига 300, като Неофит изрично настоява да се приемат българчета от други населени места, за да разпространяват на свой ред грамотността и модерните знания, които усвояват в училището. Тази негова концепция влиза в противоречие с общинското настоятелство на училището, като за последното фокусът е в грижата изключително за българчетата от общината. Неофит разбира, че времето му в училището е ограничено.
Някъде на този етап Бенджамин Баркър се свързва с него по препоръка на търновския митрополит Иларион и през септември 1835 г. му възлага да направи пробен превод на евангелията. На 1 декември 1836 г. Неофит завършва работния превод на най-малко три от евангелията. Неофит превежда от църковнославянски, т.е. средновековен български, но също ползва и гръцките издания, тъй като владее отлично гръцки език. След като получава одобрението на ръководството на БЧБД в Лондон, Баркър подписва договор за превод на целия Нов Завет с Неофит през февруари 1836 г. Към този момент Неофит вече ръководи училището в Копривщица, което отново работи по Бел-Ланкастърската система. През март е завършен преводът на Деяния на апостолите, а до края на май са преведени и четирите евангелия в окончателен вариант. Работата по посланията е завършена до средата на септември, като остава само преводът на Откровение на Йоан. Има основателни предположение, че целият Нова Завет е преведен до ноември 1836 г., след което настъпва необяснимо забавяне в предаването на окончателния ръкопис до началото на 1838 г.
Вероятно причината за това е издадената през 1836 г. заповед на Константинополския патриарх Григорий VI да се прекрати всякаква работа по превода на Новия Завет на български език. Със сигурно знаем, че в писмо от 19 юли Синодът в Константинопол нарежда на митрополит Иларион да разпореди Неофит да спре работа и да се унищожат всички преписи на направените преводи до този момент. Дългото забавяне на предаването на окончателния вариант очевидно се дължи на вътрешната борба на Неофит дали да се подчини на разпореждането на църковните власти или да завърши делото на своя живот, което несъмнено е в съгласие със собствената му съвест. През това време Баркър няма никакви вести от Неофит и дори допуска, че е починал от върлуващата по това време чума в европейската част на Османската империя. В писмо до Константин Фотинов, писано десетилетие по-късно, един от учениците на Неофит – Цвятко Недев, пише, че Баркър посещава Неофит два пъти през 1837 г. При всяко положение към края на ноември 1837 г. Баркър е наясно с действителното положение на нещата, както личи от негово писмо до Лондон. Тази позиция на Патриаршията не е никак изненадваща за Баркър, тъй като тя е елемент от цялостната активност на Григорий VI срещу дейността на протестантските мисионери на Балканите. Подобни действия са предприети и срещу проекти на ББД в независима Гърция, както и сред гръцкото население в Османската империя. Показателно за ожесточеността на тази позиция, е фактът, че Каирис, автор на библейски преводи на съвременен гръцки, е осъден на затвор, където умира през 1853 г. Друг елемент от създалата се напрегната ситуация са увеличаващите се сблъсъци между дейците за българска църковна независимост и представителите на Фанариотската църква.
Неофит взима своето решение да предаде завършения превод, след като митрополит Иларион умира от чума на 8 февруари 1838 г. Очевидно авторът на превода на Новия Завет не е искал да злепостави клирика, който го е препоръчал за тази работа. Така завършения превод стига до възложителите от БЧБД и остава само неговото отпечатване. От момента, в който Баркър попада на превода на Сапунов, той започва разговор с Лондон за осигуряване на печатница, където българските преводи да бъдат отпечатани. Междувременно през 1834 г. печатницата на Американския мисионерски борд от Бостън се мести от Малта в Смирна (дн. Измир) и това се явява като отговор на тази нужда. Остава да бъде снабден подходящ печатарски шрифт за съвременен български език, какъвто до момента не съществува. Изданията, отпечатвани в Букурещ, са на шрифт за влашки език, който към онзи момент все още се пише на кирилица. В крайна сметка Баркър се сдобива с руски печатарски шрифт, което предопределя и окончателната графична форма, в която българската азбука ни е позната днес. Междувременно на отговарящия за печатницата на Американския съвет в Смирна Брюър се налага да замине за Америка и Баркър трябва да се заеме със самото отпечатване. След много перипетии отпечатването започва в края на 1839 г., а през февруари 1840 г. Баркър обявява, че българският Нов Завет най-после е готов.
За това огромно постижение наред с Британското и чуждестранно библейско дружество и Американския съвет, заслуги имат много гърци, руснаци и румънци, които създават контакти, намират технически решения, доставят необходими материали. В център на този проект обаче е талантът, познанията и духовната упоритост на Неофит, който осъществява самият превод и намира смелост да се опълчи на църковното ръководство в защита на нуждата на българския народ от Божието слово на разбираем език. По същество Неофит се сблъсква със същия тип опозиция, аргументи и обвинения, каквито около хилядолетие по-рано преодоляват св. св. Кирил и Методий, за да направят първия превод на Новия Завет на български език. В нито един момент обаче Неофит няма зад гърба си подкрепата на велика империя или предстоятел на църква, на чиято територия работи. Неофит е подкрепен единствено от един представител на далечна протестантска организация, посветена на превеждането на Библията на езици, на които тя е недостъпна.
Новият Завет на Неофит е посрещнат с огромно въодушевление. Практически всеки български дом, където четенето е станало част от бита, притежава екземпляр от този превод. Първият тираж е изчерпан скоро и в последствие се преиздава шест пъти с около 40 000 бр. общ тираж. Счита се, че Преводът на Неофит е най-издаваната и продавана българска книга за периода на Възраждането. Въпреки, че е унищожаван от представители на Константинополската патриаршия, българският народ припознава превода като свое дело и Новият Завет на български език става част от българската идентичност от този период. Не на последно място, чрез него стотици хиляди българи се запознават с Божието слово, с благовестието на Господ Исус Христос и с делата на Ранната църква директно, чрез непосредствен контакт с Новия Завет. Колко лични съдби са повлияни и променени от това, трудно можем да си представим. Но едно е сигурно – българският народ няма начин да бъде върнат обрано в нерадостното му битие на анонимна част от руммилета. Един древен народ се завръща в Европейския югоизток, мечтата за България отново завладява стотици хиляди сърца и умове.
